Алпи 2019 – част 14 – пътят към вкъщи

Ден 15, 09.08.2019
Словения – Хърватия – Босна
Около 500 км., 9 часа

Снощи, докато унищожавахме безумно количество храна, приготвено от милите ни домакини посред нощ, нещо ни захапа кучето. Между другото, влизайки в по-близки по манталитет до нас страни и приближавайки се до България, се чувствам по-уютно. По нашите географски ширини хората са някак по-топли и сърдечни, докато из Европата са просто любезни. Не, че не сме срещали и там страхотни хора, но усещането ми е за суха любезност. Явно съм си някакъв тъмен балкански субект родом от шоплука, за който от Искъро по-дълбоко нема.

Но да се върна на темата. Стегнаха ни шапките снощи. Би било много тъпо, при положение, че съкратихме пътешествието с два дни, да прекараме оставащите ни два по магистралите напът за вкъщи. Данчо роди гениалната идея да се приберем през Босна. Митака не е ходил в Босна и прегърна предложението с две ръце. А аз… аз обожавам Сараево! Решено. Не, че нямаше да прекараме по-голямата част от деня по магистрали, но когато знаеш, че те чака нещо яко, е по-различно.

Мислехме да тръгнем рано, обаче моята неадекватност леко попремести часа на тръгване. Допускам, че с мотаенето си малко поизнервих момчетата, но пък им дадох време да намерят и запазят хотел в Сараево. В 10:00 ч. благополучно тръгнахме.

Пътуването от Любляна до Славонски брод беше гадост. Магистрала, жега… адска досада. Преминахме в Босна през граничния пункт между Славонски брод и Брод. Задръстването беше ужасяващо! С много наглост и благодарение на мили хорица, които ни пуснаха пред тях, успяхме да минем само с 20-ина минути висене на жегата. Посрещна ни огромна табела „Добродошли у република Српска“. Изпаднахме в потрес. Решихме, че нещо сме се насмели и сме влязли в Сърбия и че ще трябва още една граница да преминаваме. Прилоша ми от мисълта. От sms-а с известие, че съм в държава, където роумингът е на цената на кокаина, разбрахме, че сме в Босна. Явно това с табелата е някаква си тяхна политическа работа. Пътуването в Босна беше също толкова скапано, колкото и по магистралите. Разликата беше в това, че се движехме по бавен двулентов път с много ограничения на скоростта и пъплещи камиони.

Изпукахме от жега. Спомних си как преди да тръгнем говорих по телефона с една дружка, която много се кефеше на предстоящото ми пътешествие, а аз мрънках каква мизерия ще е – малко дрехи, мръсотия, жега… През цялото пътуване успяхме да не допуснем мизерията да ни обладае – перяхме се и се хигиенизирахме чудесно, а и чак такива жеги не е имало. До днес. Толкова е топло и така съм се изпотила, че не се побирам в кожата си. А нямам какво повече да съблека от себе си, защото все пак трябва да подсигурим и някаква безопасност. Знам, че пиша гнусотии, обаче това са нещата от живота 🙂

Цялото пътуване до Сараево беше пълен кошмар – трафик, ремонти, задръствания. Полудяхме. Все повече си мислех, че решението да тръгнем насам е мега грешно. С огромен кеф се качихме на магистралата, за която в продължение на 150 км. гледахме табели. Самата магистрала беше дълга едва 60 км. и преминаването по нея ни струваше над 15 марки. Чудна хубост. Влизането в града започна със задънено кръгово. Пъплихме отвратително дълго. На всичкото отгоре пряката, която води към хотела, беше в ремонт, та обикаляхме по стръмните сокаци. Който е идвал в Сараево знае от какви безумно стръмни улици се състои града.

Точно една такава изродска уличка застана на финала между нас и хотела. Моят не-математически ум с лекота и категоричност би казал, че наклонът ѝ е 45 градусов (момчетата твърдят, че е 30). Павирана. Жестоко. Спряхме в началото ѝ и я погледахме умно. Точно да кажа на Данчо, че искам да сляза и той тръгна. Беше ужасяващо. Моторът драпаше като животно, а Данчо беше напрегнат все едно ни носи на гръб. Баси зора. А най-големият „кеф“ беше, когато на върха се оказа, че улицата е задънена и свършва със стъпало. Спирачки. Моторът тръгва назад заради тежестта си. Аз скачам от него. Данчо едва го удържа да не се сурне наобратно. С мръсна газ и бутане от моя страна успяхме да го изкараме на перпендикулярната и далеч по-равна улица. Пфффф, много гадно беше. Когато вечерта правихме резюме на деня, Митко, който през целия цирк беше зад нас, каза, че си е казал „Ама той верно тръгна нагоре!“ Дори за него и неговият вископроходим мотор това си беше тегава работа.

Настанихме се с триста зора в хотела, който беше мега кич и се впихме в баните като невижда̀ли…

Момчетата се опитаха да спазарят момичето на рецепцията да им обмени малко марки, защото нямахме. Тя не искаше. В крайна сметка Митко проби гарда ѝ и обмени 10 евро за 20 марки. В 20:00 ч., притежавайки десетки марки, се отправихме към центъра на Сараево, който е в долния край на същата стръмна уличка, по която дойдохме. В интерес на истината си представях, че ще пристигнем по-рано, че ще си направим сериозна разходка из града и че този пътепис наистина ще е за Сараево. Ама не стана точно така.

Навряхме се из Баш чаршия. Лудницата беше пълна. Супер много народ, жега, миризми. Обаче Митко за първи път беше тук и затова направихме пълен тегел. Пуснах корени от чакане да снимам разделителната линия, без върху нея да има крака. Линията условно разделя града на християнска и мюсюлманска част. Интересно е да се види огромната разлика в архитектурата и атмосферата, прекосявайки я. Искахме да видим и изложбата за Сребреница, но турът трае час и половина, а оставаше само час до затварянето ѝ. Оставихме го за друг път.

Седнахме в една тясна и задушна кебапчийница. Босненските кебапчета за мен са най-яките кебапчета на света! Много са вкусни и приличат като да са наистина с месо.

Окебапчени до пръсване тръгнахме наобратно с идеята да си вземем бира (аз защото мнооого бира пия 😉 ) и да се разходим още. Междувременно цапардосахме и по две баклави. Да се сдобиеш с бира на Баш чаршия е мисия невъзможна. Намерихме такава чак в един ресторант почти до хотела. Взехме по една и седнахме на стената на реката, зад една затворена бутка за вестници, която със сигурност голяма част от минаващите покрай нея са ползвали за нужник. Беше осезаемо.

Изпихме си бирите и заизкачвахме скапаната стръмна улица. Пътьом спасихме един пиян човечец, който не беше понесъл наклона ѝ и се беше изтъркалял. Изморени, та чак изтърбушени, седнахме пред хотела да пушим по цигара и си легнахме.

И така, утрепахме се от път и жега заради два часа разходка из Сараево и за по 10 кебапчета на калпак, ама си беше пънкария.

Проследете цялото пътуване:

<<< Част първа – началото + прохода Гросглокнер, Австрия

<<< Част втора – много дъжд в Швейцария

<<< Част трета – красоти без дъжд в Швейцария

<<< Част четвърта – Женева

<<< Част пета – Франция

<<< Част шеста – Френски Алпи

<<< Част седма – Довиждане, Франция!

<<< Част осма – ремонт в Италия и красоти в Швейцария

<<< Част девета – между Италия и Швейцария

<<< Част десета – Австрия и Италия. Култовият Стелвио

<<< Част 11 – Доломити

<<< Част 12 – още Доломити

<<< Част 13 – постигната цел и превъзходен десерт

Част 15 – пътят към вкъщи 2. От Сараево, та до Созопол. >>>

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s